"Информационно общество” и "документна информация". Понятието “документ”


Категория на документа: Информатика



Поредна и изключително важна стъпка направили финикийците, които, на основата на египетските йероглифи, създали фонетичното писмо. Изобретени били букви, които съставили цели азбуки. Така се родил първият "стандарт" - според днешната ни терминология, формулирана била първата "норма" в областта на комуникациите. Големи групи от хора, говорещи определени езици, постигнали съгласие да общуват чрез общи за тях азбуки.

Най-ранната азбука е именно финикийската. Тя е от ХІІІ-ти век пр.н.е. и е консонантна. От старогръцката азбука, при която има вече букви и за гласните звуци, водят началото си латинската азбука, глаголицата и кирилицата.

Появата на писмеността е революционен акт в развитието на човечеството, макар че хората първоначално даже не осъзнавали какво се е случило. Според думите на двама френски специалисти - Нора и Минк, "Когато шумерите са изписвали първите йероглифи върху восъчни плочки, те със сигурност не са осъзнавали, че внасят решителна промяна в живота на човечеството - появата на писмеността. И при все това тя щеше да промени света" (цит. по Пол Рене-Базен. Новите архивни документи. Принципи на създаване и комплектуване. АП, 1989, кн.1, с. 12).

Писмените и изобразителните документи са най-старите източници на сведения в историята на човешката цивилизация - съзнателно изработвани в хода на нейното развитие. Писмената и изображенията били използвани, както се използват и днес, за да бъде документиран животът, за да функционира социумът - във всичките му различни проявления. След време ще се почувства нужда и от книги - т.е. от средство за разпространяване на знания и на художествени прозрения сред широки кръгове от хора. И колкото повече ставали на брой грамотните, толкова повече били читателите, затова и броят на авторите, работещи за тях, постоянно нараствал.

Етимологията на думата "книга" е свързана със семитските езици - в древноеврейски "катаб" и в арабски "китаб" означават "изписан със знаци материал". Старобългарската дума КЪNНГЪ има различни значения (буква, писмо, послание, вест), но основното е все пак нещо написано под формата на кодекс.

Освен количествени измерения, това развитие имало, разбира се, и своите качествени характеристики. Ранните документи и книги малко приличали на тези, с които вече ежедневно се сблъскваме и с които ни предстои преимуществено да боравим през поредното хилядолетие от човешката история. В изработката и в използването им е извървян дълъг и сложен път - от длетото на каменоделеца, надвесен над упорит каменен отломък, до миниатюрните, чувствителни клавиши на електронната сметачка, реагиращи на най-леко погалване. От четенето и слушането - бавни наистина, но осъществявани със собствените сетива, до пълна зависимост от машинните езици и от езиците за програмиране, а и от самите машини, които не по-малко бързо остаряват и за радост на търговското съсловие, са все за сменяне.

Трудно е да изброим върху какви носители са възниквали през вековете документи и книги. Всяка гладка повърхност - независимо каква, е бивала използвана - тук или там по земното кълбо, за тази или друга конкретна цел ...

Всъщност, много стар подръчен материал за писане (макар не с цел запазване) е пясъкът. Изследователите на историята на писмото твърдят, че върху него първобитният човек започнал с показалеца на ръката си да "изобразява" и да показва на събеседника си своите графично изразени "мисли". Всички народи от района на Средиземноморието познавали и дълго използвали тази семпла и евтина техника. Римляните например насипвали ситен пясък - "тънък пясък", според техните думи, върху равна плоскост, изравнявали го и пишели отгоре с дълга, тънка, подострена пръчка, за да изяснят някакъв въпрос. Запазени са мозайки с подобни сцени, а твърди се също, че Архимед бил убит от римски войник когато чертаел върху пясъка своите геометрични фигури.

Много стабилна във времето - както навсякъде по света, така и в нашите райони, е лапидарната традиция - писането върху мекия пясъчник, върху бляскавия мрамор, червеникавия корналин, твърдия ахат, базалт, диорит. И днес все още се гравират или се скулптират текстове върху паметници, обелиски, възпоменателни или тържествени плочи и колони. А първобългарските надписи /летописни, триумфални, военни, строителни, възпоменателни и varia/ са издълбавани върху мрамор, варовик, гранит, сиенит. Но както твърдят историците, изследвали намерените образци от този вид домашни извори, каменният материал не е бил приготвен специално за надписите, а е бил взет наготово от разрушени по-стари постройки от римско или ранно-византийско време. Множество са следите от предишна употреба. Освен това каменоделецът не винаги изглаждал предварително повърхността на камъка. Той оставял наличните пукнатини, вдлъбнатини, грапавини и всякакви други неравности, поради което разчитането на думите е трудно, а на места и несигурно. Случва се буквите да са небрежно врязани или надраскани линии, да са с различна височина /до няколко милиметра/, да не са издълбани на една и съща линия. Сравнително най-грижливо са изработени договорните надписи, явно поради предназначението им на официални международни документи. А имало значение и обстоятелството дали надписите върху камък са работени в столицата или в по-отдалечената провинция.

Камъкът е сред материалите, които най-сигурно оцеляват, а значи и стабилно предават информация във времето. За текущи управленски цели камъкът е обаче трудно използваем. Не се поддава и на архивиране, както загрижено казваме днес, а необходимост от продължително пазене на създаваните документи е имало във всяка държава и по всяко време. Твърди се, например, че първобългарските договорни надписи са били концентрирани в Плиска, разположени били на видно място във вътрешния град и представлявали нещо като публичен държавен архив на камък. Но само толкова. За останалите свои нужди и държавата, и църквата и останалите обществени, а постепенно и частни формирования използвали по-лесно преносими материали. Според съществуващите днешни класификации те са твърди или меки, а според появата си - подбрани в природата или специално произведени.

Употребявали се за писане палмови листа, лико, кора от дърво. Така например върху кора от бреза русите са изработвали част от своите грамоти (от периода Х-ХV вв. има значителна находка от т.н. "берестяные грамоты"). А дървото е понесло върху си и пренесло до нас, днешните, не само текстове с полинезийското писмо "рохао-ронго-ронго", но и държавни документи на възвисените и горди римляни, с тяхната високо организирана империя, покрила половината свят. Те изработвали дървени табули, като за по-кратките документи била достатъчна една табула (бяла или навосъчена), или две табули, завързани с шнурче (диптих), или три (триптих), а за по-пространните документи и за книгите се навързвал полиптих, или се използвал цял пън, нарязан на дъсчици - "кодекс". В гръцки това давало "кондикс", а от там, на български - "кондика". Когато в единия край на римския форум построили през 79 г. пр. Хр. специална сграда, за да приютят основния архив на държавата, този архив бил с основание наречен "Табулариум" - хранилище на табули.

Съперници на камъка по трайност, но и преносими, все пак, били металните табули /т.е. дъски, плочи/ и ивици, а също глинените таблички. Меки и, възприемани като по-лесни за обработка метали били калаят, оловото, медта, бронзът, среброто, златото. От тях изтегляли тънки плоскости за писане - плочи или ленти, за да се пести метал и за да е написаното преносимо. По-бедните "съчинители" използвали металните изрезки. Текстът се гравирал с резец или длето, а той бил понякога твърде обширен - върху медни и бронзови плочи се изписвали цели закони. При нужда плочата заемала цяла стена. Но си струвало усилието, защото металните плочи, свитъци и ленти загивали почти единствено при пожари. Известни са, впрочем от историята истински такива катастрофи, като например, пожарът на Капитолийския хълм при Веспасиян (9-79 г.), когато били разтопени три хиляди медни плочи.

Особено значителни били архивите и библиотеките с текстове върху глинени плочки (таблички) и тях продължават все още да изравят археолозите при своите разкопки в големите градове на Древността и Античния свят. И до днес, впрочем, изпичаме в малки пещи и вграждаме в паметници образите на починалите наши близки.

Пишело се също върху кост - слонова, но и по-обикновена, в това число, върху поизправената къщичка на костенурка... Пишело се върху всякакъв плат, като римляните имали свои ленени тетрадки и книги, а персите и богатите китайци пишели, както им прилягало - върху коприна. Те впрочем, били и единствените грамотни, а разпространението на грамотността сред простолюдието, като фактор за независимост и свободолюбие, се преследвало и сурово наказвало от не един китайски император.

Специално заради документирането на живота и разпространението на книги се изработвали в поречията на големите реки папирусови листове - нареждали лентички от тръстика, накисвали ги, пресовали, изглаждали, а върху получената гладка и доста лъскава повърхност заработвали писарите с перото и четката. Не са малко оцелелите до наше време папирусови свитъци, особено поради обичая да се обгръщат с тях мумиите на владетелите, но унищожените от влага, горещини, от гризачи, насекоми, а и от самите създали ги хора, са разбира се, многократно повече. Крехкият папирус загивал от всичко най-лесно.

Пишело се върху всякаква кожа, като най-стара е изглежда употребата на волска кожа / в Кайро се съхранява такъв ръкопис от 2 500 г. пр. н.е./, а финият пергамент от кожи на млади животни (агне, козле, теле, заяк, змия, антилопа) е обичайният материал за всичко важно през цялото средновековие. Името идва от гр. Пергам (днешния град Бергама) в Мала Азия, където още преди началото на първото хилядолетие създали големи държавни работилници - ергастерии, за обработване на кожи за писане. Използвал се робски труд - при много тежки производствени и хигиенни условия. Известни са въстания на тези работници - с имената на техните предводители. Легендата, разказана от Плиний гласи, че библиотеката, основана от пергамския цар Евмен ІІ (197-158 г. пр. н.е.) съперничала на Александрийската, а египтяните забранили износа на папирус, та пергамците трябвало да усъвършенстват обработката на кожа.

С употребата на пергамента се извършва значителна промяна в писането. Ако крехкият папирус задължително се навива и пази като свитък (ролка), то написаното на пергамент придобива истинска външна форма на съвременна книга, състояща се от тетради.

Славянските народи се включват в европейската писмена продукция в период, когато пергаментът вече се утвърдил като основен писмовен материал и е извършен преходът от свитък към кодекс. Досега не са известни славянски ръкописи, изработени на папирус. А пергаментът се употребява много интензивно и във Византия и при славяните до края на ХІІІ-ти век. През ХІV-ти е изместен от хартията.

Самата хартия е ранно изобретение. Още през 105 г. китайският сановник Тсай-Лун намерил начин да произведе хартия. Но векове наред китайците я пазели като велика своя тайна, докато не им я откраднали арабите и не я разпространили по света. Счита се, а не е и далеч от истината, че хартията изиграла революционна роля в развитието на човешкото общество. Че тя направила комуникациите между членовете на обществото и между отделните негови структури значително по-леки, че тласнала рязко напред развитието на икономиката, на културата и т.н.

И все пак, средството за фиксиране на информация си оставало ръчното писане, с всички ограничения за скорост, четливост и т.н., които произтичали от него. Прочитането на голям документ или книга също предизвиквало проблеми. Богатите гърци имали специално лице за тази дейност - анагност. Четецът заставал прав или поставял свитъка върху коленете си, с лявата ръка го разгръщал, четял началото и навивал прочетеното място, а с дясната придържал останалата част от свитъка и постепенно я отвивал за четене. Началото на текста оставало вътре в свитъка и за ново прочитане той трябвало да бъде пренавит - пак ръчно, а не както пренавиваме днешните дискове, поръчвайки тази дейност на машината с натискане на един само неин клавиш.

Ръкописните книги били великолепни. От тях лъхало на нещо индивидуално, творческо, неповторимо. И разбираемо е огромното неудоволствие и съпротива на мнозина срещу все по-често използваните от гравьори металически или дървени щампи на Изток (в Китай, Корея, Япония, Виетнам), с които размножавали документи и печатали цели книги, неудоволствие срещу "блоковите книги" в Европа, а впоследствие, срещу "високия печат" на Йоханес Гутенберг - релефното набиране на текста с поредици от подвижни метални букви. Идеята впрочем, не била съвсем непозната, защото още през 1041-1050 г. Пи-шен изработил отделни букви от глина, изпекъл ги на огън и с тях печатал. В Корея печатали с подвижни метални букви към 1390 г. Но Гутенберг се оказал добър техник, леяр, химик, и след дълги години работа (към 1445-46 гг.) екипът му бил готов със специална, устойчива сплав за буквите, с подходящо мастило и с дървена преса за притискане и придвижване на хартията. Така сложил началото на една нова просветна епоха.

Съревнованието между ръкописната и печатарската техника било с предопределен победител, макар да се водило в продължение на няколко века. Ръкописната книга отстъпила по-бързо от своите позиции. По-дълго се съпротивявал документът. Полиграфското изработване на отделен документ, а и на няколко негови екземпляра, не се рентирало. За управленски нужди била неподходяща тежката печатарска преса, затова продължавали да пишат на ръка. Нужната настолна машинка за писане била изработена с доста голямо закъснение. Тя се появила на пазара в Западна Европа в края на ХIХ-тия век - на "по-миналия" (за нас вече) век. Известните доскоро фирми производителки - Оптима, Континентал и други още, предложили своите "пишещи машини" и в младата българска държава - на Народното събрание, на БНБанка... Рекламата за тях гласяла: "Всеки човек вече пише красиво" и "Всеки документ се изработва в повече от един екземпляра". От 1907 г. е първият български стандарт за клавиатура. Подходящото за всеки език разположение на буквите е важно, както се знае, за постигането на максимална скорост на писане.

Така престанали да назначават в учрежденията писари калиграфи - изчезнала цяла професия! И все по-еднакви ставали пишещите хора - днес вече собственият, индивидуалният почерк има значение само за домашна, лична употреба, и евентуално, за писмо до приятел - ако не предпочетем "e/ mail"-а му. Палеографията - науката за почерците, е непозната на изследователите на съвременността, тя просто не е нужна при изучаване на съвременните извори, били те документи или книги.

Производството на печатни книги е с нарастваща интензивност, но още през втората половина на ХV-ти век в Европа възникват около 1100 печатници, които издават около 40 000 заглавия с общ тираж 10-12 милиона екземпляра (най-големите тиражи били 200-300 екземпляра). Това са т.н. "люлчени книги" - инкунабули. От тях до днес са запазени около 500 000 броя. Според международната статистика приблизителното количество на издаваните по света в края на ХХ век книги годишно възлиза на 850 хиляди заглавия в тираж 13 милиарда екземпляра.

В България ръкописната книга се задържа по-дълго отколкото в останалите европейски страни. Възникването й отнасяме към времето след 886 г. - след идването на учениците на Кирил и Методий у нас. А продължават да съществуват ръкописни книги и през ХІХ-ти век (т.е. и след като книгопечатането отдавна се е наложило в Европа). Общо българските ръкописни книги са няколко хиляди. Сред най-стойностните български ръкописи са Енинският апостол от ХІ век, Аргировият триод от ХІІ век, т.нар. Кюстендилски палимпсест от ХІІ век, Добрейшовото евангелие от ХІІІ век, Бориловият синодик, Четвероевангелието на Иван Александър (Лондонското евангелие) и преработката на Манасиевата хроника от ХІV век, Софийската илюстрована "Александрия" от ХV век, историята на Паисий от ХVІІІ в. (в няколко десетки преписа).




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Информационно общество” и "документна информация". Понятието “документ” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.