"Информационно общество” и "документна информация". Понятието “документ”


Категория на документа: Информатика


Историческата наука, и в частност, изворознанието, изучава документа в ролята му на исторически извор (источник, source, Quelle).

Всичко това обаче - докато се касае за документа в собствения смисъл на думата.

От края на ХІХ- началото на ХХ век, независимо от обстоятелството, че "документ" е бил утвърден термин от понятийната система на една или друга наука (право, документалистика), като е имал специфично за съответната наука съдържание, той постепенно загубва това си качество и се превръща в дума omnibus - дума за всичко. Дума за всякакъв източник на информация.

Правото (юридическата наука) и до днес използва думата "документ" като свой термин и му дава традиционното си тясно определение. Но информатиката (често, макар и неправомерно наричана самата тя "документалистика") използва и налага за употреба едно крайно разширително тълкуване. Според информатиката (наричана също "научна и техническа информация") за документи се считат всички и всякакви източници на информация, а това са както собствено документите, така и книгите (ръкописни и печатни), произведенията на изкуството, нумизматичните паметници и даже музейните експонати от минерален, ботанически, зоологически или антропологически характер. Като "документ" се означава всеки материален обект, който фиксира или потвърждава някакви знания и може да бъде включен в определена сбирка.

Начало на такава разширителна употреба слага в периода 1895- 1905 г. видният белгийски библиограф и теоретик по въпроси на управлението Пол Отле (с основание считан за баща на информатиката), който предлага новост в областта на информационното обслужване - така наречената "документация". Това според Отле е дейност, която се състои в събиране и предоставяне на информация (без да има значение източникът й), като тя бъде целенасочено подбрана за конкретните нужди на една или друга група специалисти, на един или друг отрасъл, а защо не и на отделен специалист или изследовател. Идеята била посрещната възторжено от претоварените с нужна и ненужна информация управленци, научни работници, журналисти, политици. Бързо възниква цял един информационен отрасъл (служби, бюра, институти за информация) и се заговорва за специалност "документалист". Учредява се през 30-те години на ХХ век и "Международен институт за документация", а като професионална организация към ЮНЕСКО в днешно време функционира "Международна федерация за документация" (FID), наред с Международната федерация на библиотечните асоциации (IFLA) и Международния архивен съвет (CIA). От десетилетия членува във ФИД и българският Централен институт за научна и техническа информация (ЦИНТИ), наречен и той през 1993 г. Национален център за информация и документация (НАЦИД).

Възникването на такъв род (целенасочена, конкретна като тематичен обхват) информационна дейност, базираща се на всякакъв вид източници на информация (но освободена от грижи за физическото опазване на тези източници) било отговор на реална обществена потребност. Поради бурното обществено развитие вече не били достатъчни традиционните институции (библиотеки, архиви, музеи), осигурявали дотогава събирането и разпространението на данни въз основа на съхраняваните от тях самите тях източници. Необходими били още информационни звена и те били създадени.

Никак не е било необходимо обаче да се появява в нова употреба и без това крайно претовареният смислово термин "документ". Със същия (съмнителен) успех е могло да се възприеме и "книга" за подобен род обобщения (всички източници на информация да бъдат наричани "книги"). Употребата на "документ" (както и на производните "документация", "документалист") в още едно, поредно за тях значение, е довело в литературата и практиката (и още продължава да води) до никому ненужна терминологична контаминация. В резултат от нея архивознанието се изправя пред необходимостта да защитава собствения си основен термин, тъй като престава да е ясно кои точно източници на информация са обект на труд на архивиста, или, къде би трябвало да минава разграничението между него и пазителя, например, на костите на праисторическия ни родител и на други видове веществени източници на информация.

Без никаква нужда, освен това, словосъчетанието "библиотечни материали" (и близкото по смисъл "библиотечни единици") се подменя напоследък с "библиотечни документи". Вероятно за да се покаже, че в библиотеките се съхраняват далеч не само книги (biblos)... Логично е да се запитаме дали това няма да доведе в някакъв момент до подмяна на библио-тека с документо-тека.

За съжаление, двадесетият век не се справи с намирането на обобщаващо название за източниците на информация, съзнателно създавани от хората, за да бъдат използвани като такива източници.

Поради терминологичните неясноти се налагат няколко пояснения.

Няма съмнение, че както документът в собствения, точния смисъл на думата (документът, който ще стане впоследствие "архивен документ"), така и книгата (бъдеща библиотечна единица) са веществени източници на информация - поради обстоятелството, че са материални предмети, вещи. В същото време документите и книгите, за разлика от много други веществени източници (пазени преимуществено в музеите), са резултат от целенасочено документиране на явленията в природата, на събитията и фактите в обществения или личен живот, на мисловната дейност на самия човек. Документирането е процес, който включва активно, съзнателно възприемане на обектите на документиране, въплъщаване на възприятията в представи и мисли посредством езиков материал и фиксиране на съответната информация по един или по друг начин (писмо, графика и т.н.) върху някакъв носител. Даже когато се касае за изображение или за запис на звук, те нямат документална стойност ако не се съпровождат от езиково означение за това кой или какво е обект на снимане/слушане, кога и къде е станало заснемането/звукозаписът. Валидно е същото за книгите.

Съществуват обаче и разлики между документи и книги.

При документите (в собствения смисъл на думата) се касае почти винаги за първично документиране на явления и факти (вж по-горе разгърнатото определение от пътеводителя за електронните документи), тъй като документите възникват и директно се използват в управленската, производствената или друга дейност на отделните обществени структури (учреждения, организации, предприятия, научни институти, воински части и т.н.). Документите имат и точен адресат - предназначени са за сведение и изпълнение от точно определен кръг лица. В това те коренно се различават от книгите, които са най-често резултат от преработка на налична, вече фиксирана в документи информация и които имат за цел да разпространят тази информация и резултатите от преработката й сред възможно най-широки кръгове на обществото. Именно затова книгите (както и останалият бъдещ библиотечен материал) се тиражират в неограничен (по принцип) брой екземпляри, а документите на този техен фон изглеждат единични, уникални. Поради своята уникалност отделните запазени екземпляри от ръкописни или старопечатни книги се възприемат повече като архивен материал, отколкото като библиотечен. Съхраняват се в архивни отдели на библиотеките и се използват по архивни правила.

Променящите се исторически характеристики на понятието "книга" затрудняват (както и при документите) изработването на приемлива дефиниция за книга. За целите на статистиката ЮНЕСКО въвежда през 1964 г. следното определение: "Книга е произведение на печата в кодексова форма с обем, по-голям от 3 печатни коли, т.е. не по-малко от 49 страници, без да се включва подвързията".

Безспорно, това е определение, базиращо се на технически, а не на същностни признаци. Книгите могат да са по изработката си например, електронни, каквито са и почти всички възникващи в днешно време документи. Освен това никак не са изключение документи, които са по-обемисти от една дребна публикация (посочените 3 печатни коли). Разграничението помежду им е същностно и то беше обяснено по-горе.

Съвременните книги, както и документите (в собствения смисъл на думата), са многофункционални. Те обслужват всички области на обществения живот и съответно, влияят върху тях. Книгите са научно-комуникационно средство, което в условията на стремително нарастване на знанията оказва влияние както при генерирането им, така и при практическото им оползотворяване.

Останалите източници на информация само условно (преносно, метафорично) могат да бъдат наричани "документи". От това не се намалява тяхното значение като източници на информация. Те са просто друг вид източници, подчинени на други правила на изследване и използване. Не по-малко важни, а други по естеството си. Те се съхраняват в музеите и се наричат музейни предмети.

Еволюция в начините на фиксиране на информация

Документите са гръбнакът на всяко общество, а не само на обществото, което наричаме информационно. Без тях никое общество (колкото и неразвито да е то) не може да съществува.

За да видим как се е стигнало до днешните великолепни, високо ефективни средства за фиксиране, съхраняване и използване на информация ще направим кратък исторически преглед на средствата, които са ги предхождали през хилядолетията човешка цивилизация, т.е. ще очертаем историческите етапи в развитието на начините на документиране на живота и в изработването на книги, ще проследим еволюцията на носителите и техниката на фиксиране на информация. Това е необходимо за да проличи по-ясно общото, значимото, непроменящото се, а от друга страна - специфичното, новото за етапа, на който се намираме.

Ние, днешните, наистина живеем в информационно общество. Светът наистина се е превърнал в края на изтеклото хилядолетие, благодарение на изключително бързите и качествени комуникации, в едно "голямо село" и човекът даже няма мира от тези комуникации, защото го настигат електровълните /за тях няма граници/ на всяко място по земното кълбо и във всяко време.

Спорно е дали, и доколко, е станал от това човекът по-щастлив. Но не подлежи на никакво съмнение, че нуждата му от информация се е зародила твърде отдавна, заедно със самата му битност на обществено създание и че тази нужда само се увеличава през последните няколко столетия с неимоверно високи темпове. Заедно с възходящата линия на динамиката на живота.

А знаци, сигнали, разбираеми за групата /стадото, глутницата, ятото/, се разменят, както е известно, и в животинския свят. Много дълго и групите от очовечили се млекопитаещи се задоволявали с възможностите на речта и слуха си, и, както днес академично се изразяваме, - със сигнално-предметното предаване на интересуващи ги сведения - предимно в пространството /от група до група/, а доколкото се удавало - и във времето, чрез родовите предания. Усложняването на живота обаче, неговото структуриране и институционализиране довеждат и до първата важна социална поръчка в областта на информацията - да се намерят начини и средства за нейното стабилно закрепяне и пренасяне. С такава именно цел човекът - homo sapiens, и рисувал и пишел. Зародило се, както бихме казали днес, документирането на живота, документационното осигуряване на процесите в обществото.

Документите в собствения (тесния) смисъл на думата, са най-старите писмени паметници в историята на човешката цивилизация, най-старото стабилно средство за размяна на информация.

Ще се появят впоследствие и книгите, чрез които определени текстове (художествени или документални) ще започнат да се размножават в повече на брой екземпляри, за да бъдат разпространени сред широк кръг членове на обществото.

Рисунката и писменият знак първоначално не се различавали особено. Пиктографското писмо (пиктография - от гр. рictus, рисуван и grapho, пиша) представлявало всъщност редички от рисунки (пиктограми) на предмети, на животни, както и на оръдия на труда, с които се изразявала представата за работа. Недоразумения, разбира се, възниквали. Поради стремежа да се записват по-сложни съобщения пиктограмите постепенно се отчуждават от изобразителното им значение, получават отвлечен, условен смисъл, опростяват се графично и писмото преминава в следваща степен - логография. Такива съобщения с по-отвлечени знаци, означаващи думи или значими техни части, са идеограмите (от гр. idéa - идея и grapho - пиша). Идеографското писмо (писането с йероглифи, от гр. hieros - свещен и glyphé - нещо изрязано ) е една от най-старите писмени системи (шумерска, египетска, китайска). Известни са около 5 000 египетски йероглифа, най-старите са от края на 4-тото хилядолетие пр.н.е. Върхът си достига този вид писмо в китайската йероглифика. Но е прекалено сложно.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Информационно общество” и "документна информация". Понятието “документ” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.